Легендата привидно е съвсем проста. Имало едно време един младеж, който се влюбил в една мома, но тъй като била подобаващо свенлива, винаги носела забрадката си така, че той виждал само очите й. Започнал да копнее по момичето и успял да убеди баща си да плати голяма зестра в злато, за да я направи своя жена, което бащата сторил. На уречения ден сватбарите дошли да вземат булката и потеглили към Зимзелен. Но задухал палав, злосторен вятър и отнесъл забрадката на булката, откривайки прелестно красивото й лице. Младоженикът и баща му изгубили ума и дума, като намеренията на втория много бързо взели невъобразим обрат. Вятърът се разгневил и превърнал в камък първо булката върху магарето й, а после един по един бащата и другите гости. Накрая останал младоженикът. Той се примолил на вятъра да превърне и него в камък, за да бъде при своята невеста и желанието му било изпълнено. Така останали тук до ден-днешен.  За мен приказката е напълно чужда на чувството ми за справедливост. Младоженецът се вписва едно към едно в историята на Ромео и Жулиета (както и финалът), но ми е трудно да разбера защо първият, който бива вкаменен е невинната невеста. Тя ли е трябвало да отговаря за лудориите на вятъра? Ами случайните свидетели, сватбарите, каква е тяхната вина?

Дали пък не е просто идеята, че ако човек (особено жена) наруши моралните норми, бива застрашен целия морален порядък и общността като цяло следва да бъде наказана?  Това ми изглежда твърде догматично и съм повече от щастлив да избягам от слънцето, което не само сипе жар върху ни, но и като че ни ли крещи пронизително откъм белите камъни, подобно на пословично проклета свекърва.

Отново на север. Решаваме да спрем за кафе и да се разходим из Хасково, когато стигнем там. На върха на един хълм, Младежкия хълм, с лице към градския център се издигат два културни паметника – единият е спортен стадион, другият е нова, гигантска статуя на майката на Исус, частно финансирана, както пояснява М.