След закуска първото, което правим е да научим повече за нещо, което зърнахме снощи през храстите – голям, открит басейн. Или по-скоро такъв е бил в миналото, с прилежащи кабинки, бюфет, кухня и място за шезлонги. Кухненското оборудване е демонтирано, сенниците са останали без брезент, целият комплекс е буренясъл; стълбите, водещи към сградата са почти непроходими от сплетени храсти. Напористи млади дървета са си проправили път в слабите места на плочника, многогодишни есенни листа са струпани в ъглите на сградата и около самия басейн, а стартовите блокчета сякаш са надгробни камъни на една колабирала социална система, паметници на отдавна отминали дни, когато хората получавали карти за курорт и положението им в йерархията на комунистическата партия или ТКЗС-та е било определящо за правото на ваканционно място и степен на комфорт.
Пътят, по който тръгваме на изток, минава през Харманли, където се намира един от любимите ми гърбави мостове – този тук е от 16 век. Запазили са се останки от Керван-сарай и запустяло кино. |
|
Пием набързо кафе и продължаваме на североизток към Елхово. Потъвам в унес, докато километрите се нижат, а Л. снима с камерата.  Елхово се оказва тихо градче с около 20 000 жители. В кафене до градския хотел сме, който е затворен и изглежда необитаем – впечатление подсилено от факта, че по стените има само няколко афиша, но много некролози, които типично се срещат на най-различни обществени места, като например колони на мостове, стени на фабрики и автогари, и т.н. Никой никога не ги сваля, те просто си избеляват, а когато се натрупат много, примерно по автобусните спирки, ти се струва, че спонтанно са се формирали семейства с представители от всяка възраст – от прабабата до тримесечното бебе. |
