Пием кафе на открито в двора на Етнографския музей, където лъжичките са малки, от пресован метал и приличат на издути, но сплескани лъжици за кокаин,

модни във филмите от 80-те. Моята носи фирмения герб. М. казва, че едни и същи лъжички се произвеждат от поколения насам – че имало и по-евтин вид от алуминий (моята е от неръждаема стомана), а също и специални златни и сребърни варианти. Надолу по улицата виждам пластмасова бутилка, очевидно предназначена за деца, с наустник за пиене в движение, във формата на ръчна граната, която се римува с лимонада, поне на английски език е така ...

На излизане от Бургас минаваме по същия мост, по който дойдохме, завиваме на юг и хващаме крайбрежния път за Созопол. Оказва се, че той спада в категорията курортни градове с всякакви увеселителни подробности, в това число сергии за сувенири, пластмасови змии, балони, тениски и т.н.

Няколко фотографски сергии, наредени в редица, предоставят възможността човек да се преоблече в театрален костюм за ‘официален‘ портрет и вероятно биха имали по-голяма роля за проучването на обществените нагласи към минали събития и настоящи въпроси, отколкото пет книги по социо-исторически анализ. Тази сложна смесица е намерила отражение и в архитектурата на града – римски руини, традиционни дървени къщи (които стават традиционни като бъзо решение за възстановяване след многобройни обсади, пожари и войни през вековете) и съвременно пристанище. Тук е имало подводничарска база и военна школа (част от Военноморската академия във Варна) и по тази причина е бил силно ограничена зона. Реконструираните къщи, покрити с камуфлажни мрежи, са отзвук от миналите приоритети на района.