Снощи след като пристигнахме и разопаковахме багажа, отидохме да вечеряме навън. При завръщането ни фасадата на хотела беше осветена в тайнствена зелена светлина, заради която, като дръпнахме завесите и отворихме балконската врата, стаята се изпълни с всевъзможни летящи насекоми, а Л. и аз изглеждаме досущ участници в сцена от второразряден зомби филм. Горещо е, затова решаваме да поискаме друга стая.
На сутринта тръгваме пеша към градския площад и по пътя минаваме покрай хора, които усърдно почистват центъра на града – събират отпадъците, подновяват бялата боя по бордюрите и изстъргват полепналите дъвки от тротоарите. |
|
По едно време се озоваваме на опашката на шествие от фолклорни танцови групи, запътили се да репетират.Изведнъж започва да вали. След дъжда напускаме подслона на кафенето и почти минаваме покрай сергия, на която се продават дървени марионетки, облечени в национални носии. Мъжките кукли са усмихнати, а женските са със сериозно изражение. Б. пита продавача коя е причината за това. Следва незабавен отговор: “Ами то през последните години българките няма за какво да се усмихват”.
По-късно Б. мимоходом споменава, че тази година цената на розобера е 20 стотинки за килограм. Тъй като още не сме били на полето, не сме съвсем наясно какво точно означава това, но така или иначе не звучи като голяма сума. Както изглежда, френски фирми проявяват голям интерес към произвежданото тук розово масло.
По време на обяда разговаряме с бащата на Б., пенсиониран инженер, за промените в икономическата система. Той ни разказва за договорите за лицензирано производство на дизелови двигатели и мотокари. Били са произвеждани главно за други страни-членки на СИВ, което означава, че пазарът бързо е рухнал. Дава ни за пример завод, който в миналото произвеждал по 4000 трактора годишно, а сега по 5 на седмица. Казва още, че тук става въпрос и за обикновена корупция. Някои от директорите умишлено занемаряват поръчките и производството, правейки сметка да изкупят предприятието (или каквото е останоло от него) на ниска цена. Като изключение споменава чаените лъжички, които забелязах миналата година в Бургас – производството им все още процъфтява. Производството на лицензни калашници също. В покрайнините на града е разположен завод “Арсенал”. Казва, че производството сега е силно намаляло, но че в миналото е бил полу-секретен, с висок статут на работно място, разполагащо с детска градина и малък зоопарк на територията си. Всичко това било повод за следния местен виц:
“Какво мислиш, че произвеждат вътре?”
“Не знам, но всяка вечер оттам излиза автобус пълен с деца…” |
