Днес сме отново на полето, за да наблюдаваме тържествата за розобера там. Главното място на действие е отбивката край пътя. Интересното е това, че покрай шосето са разположени церемониалните берачи, облечени в национални носии, акомпанирани от музиканти и фотографирани и филмирани от туристи като нас, докато в същото време същинската беритба върви в срещуположния край. Жени с малки кошнички разпръскват розови листенца в “радостен захлас” отсам пътя, но на другия край всяко листче се прибира много внимателно в найлонови торби, които напълнени тежат по 15 килограма. Някои от “паралелните” берачи са ученици, други са войници; има цели ромски семейства, както и една възрастна жена, която на 72-годишна възраст продължава да идва на розобер. Тя ни разказва накратко за живота си и за това как бизнесът с рози се е променил през годините. |
|
Някога работила в “Арсенал” и била солистка в групата по народни танци. През 1952 г. я забелязал гостуващ руски художник, който й направил портрет в пълна носия. Портретът станал много хубав, но никога не бил изложен в Казанлък. Вместо това го отнесли за изложба в Ленинград. Повече никога не го видяла (нито художника). Очите й се навлажняват при спомена. Казва ни, че по-големите деца и студентите са свикнали да работят по време на беритбата на розовия цвят. Розоберът трябва да става рано сутрин и да приключи най-късно по обед. Това е така заради съдържанието на розово масло в цвета на дамаската роза, което силно намалява от силните слънчеви лъчи. Съществуват много (предимно романтични) легенди за това как розите са били пренесени от Близкия изток в България. По-голямата част от произведеното розово масло заминава за Франция, центърът на европейсската парфюмерийна индустрия. |
