След закуска тръгваме на разходка и минаваме покрай вестникарски павилион. Изненадан съм от огромното разнообразие от вестници, в сравнение с което медийният пейзаж на Австрия е направо беден, и се питам какво ли е правото на собственост. Минаваме напряко през малък парк и после пресичаме площада пред Народното събрание. Л. все още е склонна да купи ‘Олимпийската Лайка‘, заради самия факт, че точно неавтентичността й може да неутрализира привидната й стойност. Най-малкото може да се окаже тема за анализ.
От другата страна на площада се издига паметник с кон. “Цар Александър ІІ”, казва Л. “Има главна заслуга за изгонването на османските турци от българските земи през 1878 г.”
Минаваме покрай офиса на EVN и наскоро подновения Грандхотел “България”. “Отседнах тук през 2002 г., когато сградата все още беше типична за Източния блок. Огромният ресторантски салон с такова стълбище сякаш е взет направо от холувудски мюзикъл от 1930-те години. В комунистическо време на българските мъже е било забранено да влизат внего. Току-що прочетох това в книгата на Ангелика Шробсдорф “Грандхотел България”.
По-късно Л. ми прочита съответния пасаж: “... ресторант с места за 120 души; грил №1 с места за 60 души и грил №2 със 150 места; червен салон за 60; бирхале за 180; сладкарница за 150; бежов салон с бар за 60 и пивница за 80; хотелски бар за 40. Сумирам цифрите на джобния си калкулатор – излизат общо 895. Малко съм объркан. Най-добре ще е да вляза в бежовия салон, да изпия една водка на бара за 50 човека и после да хапна в ресторанта с места за 150 посетители. Това трябва да е ресторанта, в който получих първото си предложение за женитба.”
Малко по-нататък се намира друг парк, в който стои много странен къс от бял мрамор с криле. В основата му е поставен надпис с цитирани думи на Роналд Рейгън. Минаваме в сянката на дърветата и сядаме пред фонтана, в който се оглежда Националният театър “Иван Вазов”. Спираме за малко да говорим, за да погледаме и послушаме. Тук е различно от обществените паркове и градини в центъра на Виена. Една от разликите, например, е групата възрастни мъже – всички над 50-годишни – седнали на пейка и дискутиращи нещо от някакъв вестник, и тъй като вестникът бива развяван наляво-надясно с ръкомахания към първата страница, решавам, че може би темата не е софийския футболен отбор. |
|
“Какво откри за Изумрудения град?” питам Л., имайки предвид снощното й сърфиране в Интернет. “Две нови неща”, отговаря тя, “първото е, че хората виждали града като зелен и скъпоценен, защото носели зелени очила – доларовия вариант на розовите очила – и второто, че вероятно идеята за него идва от Големия бял град, построен за Чикагското изложение през 1893 г. Бил е един от първите по рода си зрелища, заради електрическото осветление, което го е правило да изглежда бял дори нощем.”
По съвпадение Световното изложение в Чикаго е първото по рода си международно събитие, в което България участва (с малък щанд, излагащ розово масло, тютюн и други продукти) и ражда един от най-трайно запазилите се литературни образи – Бай Ганьо – ‘герой’ на Алеко Константинов от романа му “До Чикаго и назад”.
Не след дълго отново се запътваме към антикварния пазар, отново проверяваме цената на “Лайка”-та , не стигаме по-далече от началната оферта, а по-късно попадаме на кутия със стари фотографии. Купуваме няколко. Това е начин да се опознаем ...
После забелязваме група сватбари пред църквата “Св. София” отсреща. Булката прилича на българка, а младоженецът е кореец или виетнамец. След като изчакваме да минат официалните снимки, влизаме в църквата, от която сватбарите току-що са излезли и заварваме вече започнало кръщене. |
