Докато пиша това на закуска, седим сами в ресторант, съответстващ по размер на големината на хотела. Половин дузина едри мъже с подобаващо яки мускули влизат и започват да консумират огромни количества храна. Това е или местният отбор по борба/вдигане на тежести или е първата ни среща с ‘дебели вратове’. Някои закусват поединично. Други по двойки. След закуската чакаме МХ на входа на хотела и виждаме, че точно до вратата има два черни Мерцедеса и един черен Хамър, паркирани в полукръг, всички с тъмни стъкла, всички лъснати до блясък, непоколебимо пренебрегнали знака, забраняващ паркирането, който междувременно е изчезнал до връщането ни по-късно през деня. След като пристига, МХ потвърждава нашите предположения и ни съобщава, че стаята му е на същия етаж с тази на въпросния господин и че хората от нощната смяна са закусвали, преди да легнат да поспят. Дневната смяна вече била застъпила, крачейки нагоре-надолу по коридора …

Търсенето и четенето снощи на материали по еврейския въпрос тук преди Втората световна война разкри интересна информация и потвърди в основни линии това, което бяхме научили в синагогата. След два десни преврата през 20-те и 30-те години на 20 век, при избухването на Втората световна война България е парламентарна монархия. Първоначално, попаднал под двустранния (на Изтока и съюзниците) натиск да влезе в съюз, цар Борис запазва въоръжен неутралитет, поставяйки България на военна нога, но отлагайки решение за обвързване, независимо от факта, че Германия е най-големият пазар на България. (През Първата световна война България се присъединява – заедно с Турция – към австро-германския блок в усилието си да възстанови териториалните загуби, понесени в Балканските войни през 1908-1913 г., стратегия, претърпяла провал). В края на 1940 г. царят се намира под натиска и на руснаците, които искат да обявят България за “Съветска зона за сигурност” – терминология, използвана от Сталин точно преди да погълне балтийските държави, с протекцията на германо-съветския пакт в това си дело. През февруари 1941 г., неубедена, че съюзниците ще спечелят войната, България официално дава съгласието си за построяване на понтонен мост над Дунав, с което предоставя коридор на германските войници на юг към Гърция, Сърбия и Македония. Германо-българският пакт, подписан един ден по-рано във Виена, донася незабавни резултати, като възстановява на България голяма част от територията, отказана й през 1918 г., както и някои гръцки острови и части от Македония.

На българите “не са дадени пълни права на владение над новите й територии, за да не би … (те) … да приберат ползите и да излязат от Оста”. (Крамптън). 

По характерния за тях начин германците се опитват да наложат въвеждането на мерки, лишаващи евреите от социална и икономическа подкрепа, като ги изолират от останалата част на държавата. Тъкмо тогава парламентът приема закон, според който на евреите в  новоокупираните територии се отнема българското поданство, позволяващ по този начин на германците – които де факто управляват – да започнат депортирането им. Това се случва в началото на 1943 г. Всъщност, общата бройка, одобрена от парламента, включва и евреите от територията на довоенна България. Силно разтревожен и информиран от тези евреи, които са знаели какво ги очаква, Димитър Пешев – депутат и заместник-председател на Народното събрание – пуска в ход действия, които кулминират в петиция до царя от името на 43 народни представители. Организирана съпротива в подкрепа на каузата предлага и църквата – с  убедителната декларация на пловдивския митрополит да приеме еврейска принадлежност – както и от почти всички слоеве на обществото. В резултат цялото еврейско население от 43 000 души е спасено от лагерите на смъртта. Естествено такава демонстрация на гражданска смелост не може да остане политически ‘неидентифицирана’, затова на симпозиум по история в София през 1995 г. все още е имало такива, които били готови да спорят, че Българската комунистическа партия е била организиратор на тази съпротива. Симпозиумът обаче признава заслугата на големия брой отделни хора и организации, участвали в събитието. Както разказва Хана Арендт, Валтер Шеленберг, шеф на контраразузнаването в Главното имперско управление за сигурност, докладва на Външно министерство през 1942 г., че звездата, която българските евреи са длъжни да носят, е ‘много малка’, че много от тях изобщо не я носят и че като цяло онези, които действително я носели, получавали “толкова много прояви на съчувствие”, че я носели с гордост. Тя обобщава политическата позиция така: “България има повече причини от която и да е друга балканска страна да бъде благодарна на нацистка Германия за значителното териториално разширяване, получено за сметка на Румъния, Югославия и Гърция.