Отвън няколко носии са проснати да се проветряват на слънцето. След това посещаваме Историческия музей, чийто пазач ни казва, че е завършен непосредствено преди рухването на старата система, затова въпреки че сградата е обширна за нашите представи за пропорция, дори прекомерно голяма за малък град като този, няма почти никакви средства за поддръжката му, например за превод на текстовете на стената и експонатите, които са само на български език. Осветлението се пуска специално за нас и при отдалечаването ни веднага се угася, за да се пести електричеството.  На това ставаме многократно свидетели в най-различни градове. Преди да си тръгнем, отивам до тоалетната и откривам склад за стари радиоапарати. Наблизо има кафене на открито с рисковано свързани кабели и тон-колони.

На пътя в града, точно срещу жилищен комплекс, един от блоковете в който изглежда напълно изоставен и рушащ се, се опитваме да научим нещо за една постройка, която се оказва лятно кино. МХ ни разказва, че много малки градове – Брацигово има около 11 000 жители – имали почти идентични сгради. Спомни се, че по времето когато правителството на Индия е гравитирало силно към Москва, е гледал индийски филми на един от тези бетонни екрани – Боливуд в България. Нищо обаче не се е съхранило от предишното очарование, тръпката да гледаш кино е погребана под планини от черни видеокасети, първокласни образи, излъчвани от DVD-та, и повелите на новите схеми за доходоносност, разчитаща на консумацията на всеки един потребител. Живот-имитация е заел мястото на социалното общуване. За мен сградата е архитектурен маркер за радикална социално-икономическа промяна. Сигурен съм, че ще има още други такива и само няколко минути, след като сме се качили обратно в колата, на излизане от града към Пловдив виждаме друга празна сграда. Отново спираме. Този път това се оказва някогашна жилищна постройка към училище, сега неизползвана. Била е обитавана от учениците от селата, живеещи прекалено далече, че да пътуват до тук всеки ден, обяснява МХ.