Вътре случайно минаваща служителка ни разрешава да разгледаме и ни казва, че на откриването на църквата свирили 100 гайдара. Това ме кара да се чувствам съвсем като у дома, макар че в Шотландия нови църкви почти не се откриват освен като превъплъщение – след съответното де-освещаване – в супермаркети, частни домове и т.н. Всъщност като потърсвам с Гугъл “нови църкви Шотландия” първото нещо, което получавам е носталгично вестникарско съобщение от 1906 г. за църква, продала старите си помещения на железопътна компания, поръчала строителството на по-големи и в сделката успяла да икономиса 25% от цената на  покупката. Вместо 450, сега ще може да побира 1000 (все още е там).

Горещо е, от откъм долината подухва и след като излизаме от обсерваторията я обхождаме. Отзад има временна метална врата, която се отваря и затваря, когато поиска.

Долу при реката виждаме един от онези елегантни, каменни, сводести мостове, опростен вариант на моста в Мостар, сроден на по-ниските и солидни мостове над реките в шотландските планини, построени от английската армия след въстанието на Стюартите през 1745 г., с цел да улесни придвижването си и по този начин да установи контрол над непокорните шотландски планинци.

След това отново се отправяме към планината в посока на Девин, като навлизаме в долината на р. Широколъшка при Стойките и продължаваме към село Широка лъка с много къщи, датиращи от епохата на националното Възраждане (в общи линии обхващащо периода 1820-1878 г.). Една от тях е превърната в музей. Най-интересното нещо в малки музеи като този е впечатлението, което посетителят добива за пространството, обитавано от някогашните хора, това което архитектурата изисква от съвременния човек сравнено, примерно, с времето отпреди 120 години.

Внушението е за по-дребни хора, но и за повече старание, външният свят (горещина, студ и политика) да остане от едната страна на стените, а приятелите, топлината и политическите тайни – от другата.

На път сме за Орфическата пещера край село Ягодина. Едно непринудено, но показателно твърдение, което чухме е “... и Орфей също е бил българин ...”. Привидно това е една съвсем обикновена претенция, но с много и различни последици. Един от аспектите е, че Орфей се изважда от ‘гръцките‘ митове и се премества в една по-илюзорна територия – територия, която не само засяга отношенията между по-старите етнически групи на Балканите, но и има отношение към дестабилизирането на западно-европейското изграждане на Гърция.
Според една от версиите, Орфей бил тракийски принц и тъй като част от историческа Тракия лежи в днешна България, следователно ... Гърците, от друга страна, се оплакват, че България е узурпирала един от ‘техните‘ герои. Тук има няколко интересни проблема. На първо място, основният проблем не се състои в историческата достоверност на претенциите като такива, а в тяхната стойност в маркетинга на марката “Oрфей” като културно наследство от туристическия бизнес.