След закуска излизаме в града – в района около пазара. Тук има голяма сграда, пълна с жени, които шият и на нивото на улицата забелязваме магазин за текстил. Собственичката ни казва, че навремето работила във фабрика, но тя вече не съществува. Освен това казва, че районът снабдява мултинационални вериги като Маркс и Спенсър в Англия (която, както виждаме по-късно в уебсайта й, посочва адрес на франчайз в София). Минаваме няколко пъти по моста над реката, над който се извисява скулптура: синя стоманена подпорна конструкция, опъната на въжета сякаш е въжеиграч, когото го е дострашало и е замръзнал неподвижен по средата, но все пак подвластен на гравитацията. |
|
Изпиваме нещо много българско в безлюдно заведение на пазара и отново потегляме. Вкусът му на часа заличава названието му от паметта ми. Разглеждайки картата, забелязвам, че сме само на броени километри от гръцката граница. Всъщност, ако земята тук беше равнинна и имаше директен път на югозапад, би отнело по-малко от час да го извървим. Днес тя е чиста география, но в миналото е имала съвсем различно значение. Това минало става по-разбираемо, когато пътуваме по билото и стигаме до останките на вътрешен граничен контролен пост. М. ни обяснява, че при комунизма на човек му е било необходимо не само специално паспортно разрешение и виза, за да пресече международни граници. |
