Имало е и граници в границите на границите. От вътрешна страна на действителната линия, разделяща двете държави, е била ‘абсолютно забранена‘ зона, широка между 10 и 100 метра. След това следвали още две зони, които премествали граничния контрол на 30 км навътре в страната. Това означавало, че всеки без постоянно жителство в ивицата, стигаща до международната граница, също е трябвало да притежава документ за удостоверяване на самоличността, за да може да влезе в нея. Това не били просто внезапни проверки по пътя, а постоянно обслужвани бариери на пътя.  На живеещите вътре в зоните се издавал специален документ за самоличност, позволяващ им да живеят и да обработват земята на това място. В днешно време привидното съответствие между територия и граница е станало непостоянно: свидетели сме как много ‘истински‘ граници изчезват (особено онези, ограничаващи потока на стоки и капитали) и се издигат нови. Така днес наред с премахването на вътрешните национални граници Европейският съюз гледа на южния си периметър като започващ от Мароко и Сенегал заради имиграционния си контрол. Що се отнася до имигрантите и пътуващите, граничните ограничения на САЩ започват, примерно, от Виена или София и биват налагани от въздухоплавателната линия, която лети до тези места.

Пътят ни сега минава през тютюнопроизводителен район. Не след дълго завиваме почти право на север и по течението на река Върбица слизаме по-ниско към Кърджали. Минарета като пръсти на ръката сочат към небето почти във всяко село, през което минаваме. В исторически план тук е имало силно отоманско / турско присъствие, затова до 1913 г. – края на Балканските войни срещу Отоманската империя – населението в голяма степен били турци или говорещи български мюсюлмани.

През следващите 20 години насилственото изгонване и ‘насърчената‘ емиграция на първата от тези групи, последвани от политиката на комунистическата партия да субсидира българи християни да се заселват в района, в условията на пост-комунистическия икономически срив (довел до допълнителна емиграция към Турция) се създава днешното положение, при което само около 60% от жителите на града са ‘турци‘. Препокриването на етнически и религиозни категории е нещо, което трябва да изясна за себе си. Ромите също имат присъствие в града (като на повечето места) и съставляват около 3% от населението, малко под средната стойност за страната. Така въпреки че политическото управление на града е контролирано от турско / мюсюлманско движение, той е с много по-смесено население, отколкото някога. Междувременно градът продължава да се свива, като е загубил приблизително 10% от населението си за последните 15 години.

Пладне е и слънцето пече силно. Влизаме в града по моста над река Арда (реката тече от запад на изток), оставяме колата наблизо на сянка и се насочваме към един парк, за да научим нещо повече за огромния, черен монумент, който бяхме мернали пътьом насам. Оказват се жалки останки от комунистически мемориал. От оцелелите върху пиедестала останки заключаваме, че на това място е имало бронзова статуя, но е била грубовато прекатурена и отнесена. Всичко, което е останало, са загадъчни каменни блокове и (буквално) лоша миризма – изглежда мястото се използва за обществена тоалетна. За разлика от него мемориалът, посветен на Балканските войни в другия край на парка, е непокътнат, все още приемлива част от историографията. Има и още една озадачаваща статуя, издялана от камъка на околните варовити скали.