След закуска се срещаме с Б., за да обсъдим плана за деня и после отиваме на пазара. По пътя виждам една стара “Лада”, натъпкана с тоалетна хартия така, че почти не е останало място за шофьора.  За съжаление прекалено бързо минава покрай нас и не успяваме да я снимаме. Няколко странични сергии по-нататък виждаме жена със забрадка на главата и синя работна манта, застанала под написана на ръка табела. Помолваме Б. да преведе. Тя казва, че написаното са цитирани думи на човек на име Мустафа Шарков, когото тя не познава. Те гласят: “Моята крепост винаги е била българската нация, българския народ, моя български народ”. С това наистина се бяхме озовали в нова дискурсивна среда.
Като оставим настрана твърденията, че Орфей произхожда от този край, може да се каже, че Велинград е един от градовете с чувствително мюсюлманско присъствие. Точно това присъствие, както и възможността да установим контакт – със съдействието на Б. – с някои ромски семейства, ни доведоха тук. Л. има желание да фотографира жената и Б. я пита дали е съгласна. Двете се заприказват и Б. |
|
е подканена да купи малко масло, което тя прави. Снимката е готова, но не преди жената да оправи забрадката си, обяснявайки, че малките различия в положението й имат съответно значение. Преди да разговаря с нас, розите и дантелата покриваха част от брадичката й. Това е равносилно на сигнал, че жената не желае да бъде обезпокоявана на обществено място. Сега вече тя е готова да ‘oтвори’ лицето си за пред фотоапарата. След няколко снимки Б. отново подхваща разговора и ние получаваме покана да посетим нея и семейството й в съседното село на следващия ден. За да я намерим в селото, казва тя, ни трябва само малкото й име – Капка. После Б. ни обяснява, че на български език ‘капка вода’ е метафора за съвършенство. Ние вече сме научили достатъчно, за да разбираме, че имената в този контекст обозначават различни неща, и че примерно Мустафа Шарков по всяка вероятност не се е родил с това (българско) фамилно име, а с друго – мюсюлманско.
След като приключваме с уговорките, продължаваме из пазара. Денят е горещ въпреки лекия ветрец и навесите на сергиите хвърлят разноцветна сянка. Подминаваме един млад циганин и Б. набързо го снима. Той се ухилва, изважда мобилния си телефон и на свой ред също ни снима. Преглеждайки резултата, казва нещо. Б. превежда: “Не стана добра, преосветени сме – много сме бели за камерата му”.
Докато пресичаме улицата, разсъждавам върху факта, че да наречеш някого ‘циганин’ тук не се схваща от тези, за които се отнася, като обидно прозвище, така както е в Австрия. В Шотландия и Англия сродни групи са наричани катунари, цигани, роми, ромски чергари и т.н. Именуването е въпрос на власт и самоопределение, но тук в България да ‘наричаш някого с какво ли не имена’ има по-значими социално-политически последици. |
