Тук пасат коне и хората са утъпкали преки, тесни пътеки до дъскорезницата. Деца играят с наполовина спаднала топка, боси или обути с маратонки без връзки. Като минаваме покрай тях ни отправят широки усмивки и въпроси, които не разбираме. Вървим мълчаливо, поради липсата на общ език, и с ръкомахане обменяме по някоя друга информация. Минути по-късно сме застигнати от пороен дъжд и се подслоняваме под тясната козирка на един гараж.

На около километър надолу по склона се намира голяма, полузавършена сграда, която изглежда и интересна, и изоставена. Отбелязвам си на ум да я разузная някой друг път.

Дъждът започва леко да поутихва и ние продължаваме към ресторанта, който е празен с изключение на двойка мъж и жена – денят е понеделник и след почивните дни няма много работа. Срещаме се със сина на М., който взима поръчките ни. Зетят си поисква “пържола по цигански”, с което събужда всеобщ смях. Казва ми, че жена му пише стихове. Дъждът спира, въздухът е чист и слънцето върви към залез. Ресторантът се намира в близост до парк, в който е построен чисто нов спа-хотел и старо, занемарено лятно кино. Не работи, казват ни, “откакто дойде демокрацията”. И тъй като трябва да почакам повечко време да приготвят яденето ми, решавам да се възползвам от светлината и да заснема киното.

Вървейки нагоре по хълма към парка, си мисля за живота на ромите тук. Не че е много по-различен от този по други места – житейска история, изпълнена с дискриминация, изолиране, и преди всичко, с бедност. В България ромите са най-очевидното малцинство и същевременно най-уязвимата социална група, която според възможностите се приспособява към трудностите със всякакви стратегически средства. Броят им съставлява поне 5% от населението (данните варират, защото при официално преброяване самоопределението ‘етнически ром‘ изключва онези, които предпочитат да скрият произхода си).