Точно срещу хотела ни има празен терен. На част от него се намира градския открит басейн. Тази сутрин преди закуска от балкона гледахме как работници почистват дъното му и замазват с цимент пораженията, нанесени от зимата. Според нас баните ще заработят за новия сезон на 1 юни – достатъчно горещо е вече.
Л. се чувства леко неразположена, затова решава след закуска да остане в хотела и да поспи. Б. и аз потегляме с колата извън Велинград покрай долината на Чепинската река до село Драгиново, където ни поканиха на гости предния ден. По пътя подминаваме много хора, работещи на полето, предимно жени, почти всички облечени с еднакви сини манти, каквито видяхме предния път на пазара. Спираме само на два пъти, за да разберем как да стигнем до къщата на нашата домакиня. Селото е кацнало на едно възвишение, покритият път свършва тук, след като се пресече един мост и почти не влиза в селото. Отляво и малко по-встрани е местната джамия. Улиците в селото или следват релефа на залесените терасовидни височини или се изкачват стръмно нагоре и те карат да се чувстваш като в Сан Франциско, но в дълбоката провинция. Идването с кола тук е цяло приключение особено по стръмнините, които приличат, и най-вероятно са, ровини от пороите –‘вади’ или сухи речни корита, каквито има в Северна Африка и Близкия изток. Откриваме къщата и паркираме. За първи път се намирам (целенасочено) в помашко (българо-мохамеданско) село.
В предната част на къщата има малка бакалия, а до нея гараж, преобразуван в кафене с две маси и оборудвано с телевизор. Синът на семейството, М., ни настанява там и изпраща някого да съобщи на Ф., която работи на полето, че сме пристигнали. Снахата също идва да се запознаем. |
|
М. ни казва, че е електротехник, но заради неблагоприятната икономическа ситуация в околността работата не достига, а цените постоянно растат несъразмерно на заплатите или пенсиите, с изключение за съвсем малка част от обществото. Разговаряме за нещо, за което чета напоследък: насилственото и полунасилствено побългаряване на фамилните имена. Той казва, че след смяната на управлението е станало възможно връщането на имената, но него това не го интересувало особено. Вероятно, мисля си, това е един от случаите, в които политически въпрос се е превърнал в личен, където свободата на действие за мнозина е лишена от смисъл. Майка му, обаче, можела да ни разкаже повече от собствен опит. От полето идва вестта, че е по-добре да дойдем отново следобед и да доведем и родителите на Б. — баща й, майка й и синът й, който да си поиграе с децата в къщата – казва М. и ни предлага да ни покаже видеофилм от сватбата си…
От всички малцинства в България помаците са най-оспорваната група по отношение статута им в българската нация и на тях се гледа като на критична група в предефинирането на българската идентичност след Освобождението. Като говорещи български език мюсюлмани, те както изглежда са стъпили и в двата лагера; като етнически българи са приети като очевидна от само по себе си част от българската нация, а като мюсюлмани са много здраво свързани с българите с турска етничност (‘от турска обществена среда‘, както пише Тодорова (2004 г.)). Историята им от последните 150 години е демонстрация в миниатюр на механизмите на изграждане на една нация.
По време на Руско-турската война, довела до независимостта на България (с Берлинския мирен договор от 1878 г.), етническите турци и някои от другите мюсюлмани подкрепят действията на Отоманската империя в опитите й да предотврати даването на независимост. |
