Второ, механизмите и политическите тактики в изграждането на нацията участват в този процес само косвено – като странични аргументи и позиции по отношение на други спорни въпроси за естеството на държавата, общата политическа ситуация, ролята на религията, индустриализацията и т.н. (Вердери). С други думи, управляващите са изправени пред задачата да редактират историята, за да предоставят един текст, съвместим с предвижданото от тях бъдеще, използвайки завоалиран и следователно привидно неразбираем изказ.

Последицата от този политически тласък преминава в усилия да се прекъснат религиозните връзки между етническите турци и помаците с твърдението, че вторите са ‘изгубена‘ група българи, насилствено конвертирани в исляма в течение на почти половинхилядолетното отоманско управление. Това ги поставя в парадоксалното положение на малцинство, без обаче да са официално признати за такова. Но митът е създаден и скоро след това следва пряко и осезаемо действие. Почти едновременно с Балканските войни (1912, 1913 г.), за да бъдат изтласкани отоманите вън от Европа, върху помаците е наложена масова християнизация (Койнова, Марушякова и Попов), която засяга между 150 000 и 200 000 от тях. Кампанията променя не само религията им, но така също и имената, и традиционната им носия.

След Първата световна война върху помаците все още се упражнява натиск за промяна на вероизповеданието, въпреки че по време на правителството на Александър Стамболийски образованието на малцинствата получава известна официална подкрепа. Реформите на Кемал Ататюрк в Турция през 20-те години на 20 век карат политическата клика в България (след 1923 г.) да провежда политика на подкрепа на консервативните мюсюлмански сили сред помаците като цяло, за да парират привидната заплаха от привлекателната, турска националистическа идентичност. Военният съюз, койта завзема властта през 1934 г. обаче е предимно антиислямски настроен.

До Втората световна война, а и по време на войната, все още има силен натиск върху помаците за промяна на имената, упражняван чрез повече или по-малко насилствена регистрация на новородените деца с български вместо с турски или мюсюлмански имена. Наред с това, през 1942 г. се сменят и имената на повече от 300 села.

С идването си на власт през 1944 г. комунистите първоначално заемат позиция на подкрепа на етническите и религиозни малцинства, като преобладаващото убеждение е, че те също са страдали от класовото разделение и като социалисти-работници се идентифицират с тях. Така например, сменените по време на войната имена се възстановяватт. Марксистката доктрина обаче предвижда наред с националното разделение, религията и етничността да отмрат и да бъдат заменени с нова социалистическа идентичност – работници-атеисти с интернационална идентичност. В сравнително бързия преход от комунистически интернационализъм към комунистически национализъм – парадокс, който така и остава непреодолян – политическите усилия след 1949 г. са насочени към подронване на мюсюлманската идентичност. Други причини за политически контрол върху практикуването на религията и вероучението са гео-политически стратегически съображения. Мнозинството от другарите-мюсюлмани са съсредоточени на границите с Турция и Гърция, които от 1952 г. са некомунистически членове на НАТО.

Въпреки плановете за индустриализация, по-голямата част от мюсюлманите остават заети главно в селското стопанство и към средата на 1950-те години относителният дял на населението им бързо се увеличава. Подобряването на здравните услуги и повишената раждаемост са придружени от намаляване на детската смъртност и нарастване на средната продължителност на живот. Парадоксалното е в това, че мюсюлманската идентичност става по-силно изразена вследствие на мерките за централизиран контрол върху религията чрез партийния апарат и указите за принудителна колективизация на селското стопанство (и съпротивлението към тях).