От гледна точка на Българската комунистическа партия асимилацията на помаците била наложителна, както и същевременното им физическо отстраняване от  уязвимите гранични райони. Няма точни данни, но броят им е бил значителен и не е позволявал преселване във вътрешността на страната във вече съществуващи селища. По тази причина са създадени два нови селища – едното край Велико Търново, другото край Казанлък. Впоследствие границите се обезопасяват с три зони, както ни каза М. миналата година – ивици с широчина от 10 до 300 метра (абсолютно забранени), на 2 и на 15 километра навътре в територията на страната. Достъпът до тези зони изисквал специален документ (дори и за земеделските работници), като често в уязвимите зони бил налаган полицейски час.

През 1962 г. Политбюро приема резолюция, въз основа на която провежда нова кампания за смяна на имената. Отначало тя е изпробвана върху ромите, без да срещне особена съпротива, затова през 1964 г. натискаът върху помаците се засилва. Помаците-партийни членове са заставени да дадат добър пример и да приемат български имена, което те правят, но след известна съпротива. Намесва се армията заедно с административни екипи, но съпротивата е толкова решителна, че мерките по прилагането биват поотхлабени. Същевременно се правят подобрения на икономическите и социални условия в районите, гъсто населени с помаци — примерно чрез разполагане на заводи в тези райони — с което се цели всяването на раздор между тях и турците.

На международния фронт през 1970 г. България подписва договор с Турция, позволяващ на турците да емигрират (събиране на семейства) и попречването на помаците да напуснат страната заедно с тях се превръща в проблем. Поради това се провежда нова вълна на преименуване. Всяка съпротива се наказва сурово. В зависимост от района смяната на имената става по официален път или с минаване от къща на къща и предлагане на списък с български имена, от които да се избира.

По-късно доклад на Амнести Интернешънъл публикува разказ на очевидец на събитията в един град в Родопите:

“… пред Културния дом беше поставена дълга червена маса, на която присъстваха всички местни държавни и комунистически управляващи лица. Имаше също и въоръжени бойни части със заредено оръжие и в пълна готовност за действие, които да подсигуряват реда. Българомохамеданите бяха задължени един по един да се приближат до масата по дълъг червен килим, да връчат старите си документи за самоличност и да получат новите с отпечатани нови имена, като благодарят публично на официалните лица.”

Последиците от неподчинението първоначално имат бюрократичен характер. Без нова идентичност не се изплащат заплати и пенсии и банковите сметки се замразяват. Невъзможно е и получаването на удостоверение за благонадеждност от полицията, което се е изисква при всяко кандидатстване за работа. Повече от 500 помаци попадат в лагера в Белене – остров в р. Дунав.

Така в течение на миналия век, макар и несистемно, помаците на практика са изпълнявали ролята на спорна демаркационна линия между България и отоманското й минало.

Обратно във Велинград отиваме да пием кафе и аз се отправям да разгледам значителна по размер порутена сграда в центъра на един жилищен квартал. Б. ми казва, че тъй като градът е балнеоложки курорт много хора на времето идвали тук на почивка и наемали стаи от местните жители. Сградата функционирала като градски стол и център за провеждане на различни мероприятия. Сега е изоставена, много от прозорците са строшени. Отпред на тревата пасе кон и като заобикаляме постройката, се появява собственикът му. От него Б. научава, че е местен жител. След идването на демокрацията държавните субсидии спрели и имало много планове за приспособяване и превръщане на сградата в евтино общежитие, но така и нищо не произлезло от тях. После една пекарна я взела под наем, за да произвежда меденки и джинджифилови сладки. След като бизнесът потръгнал, фирмата поискала да купи сградата и земята безусловно, но имало усложнения, затова фирмата преустановила дейността си и се преместила на друго място.