Л. все още не се чувства добре, когато се връщаме в Драгиново в ранния следобед, като по пътя минаваме покрай екип на EVN, работещ на една под-станция, и покрай гробище с некролози, залепени върху неподвижни превозни средства, дървета и входни врати, на които присъства цялата фамилия. Поканват ни в дома на семейството. В гостната е сложена маса с напитки и синът отново пита дали искам да гледам видеофилма от сватбата. Аз приемам с голяма охота и всички останали се настаняват наоколо. Докато върви филмът, Б. работи извънредно и превежда. Членовете на семейството ми обясняват подробности, като ме запознават с майката на булката и същевременно ме поканват да се обръщам към домакинята с малкото й мюсюлманско име. След това тя ни разказва личните си преживявания от времето на смяната на имената. Първият път, когато дошли ‘българите’, казва тя,  побягнала подобно на много други. Но после били насила принудени да приемат български имена, въпреки че продължили да използат мохамеданските си имена помежду си в селото и вкъщи. Обяснява още, че вездесъщите сини манти са не само работно облекло, но и означават още, че жената е омъжена.

Докато гледаме филма, с появяването си на екрана всеки член на многолюдната фамилия се назовава по име и се обяснява родствената му връзка с младоженците.