Напускаме Велинград на път за Казанлък, като до някое време се движим по вече познатия път на север. Покрай шосето, под сянката на дърветата са застанали множество събирачи на гъби, понесли дълги нанизи като “огърлици”. Подминаваме цели ромски семейства на конски каруци, запътили се или връщащи се от беритба. При вира с пластмасовите отпадъци малка промяна в нивото на реката е разпръснала натрупания боклук.
Край Пазарджик спираме до някогашно крайпътно заведение, което вероятно е процъфтявяло през 50-те и 60-те години, преди да бъде построена магистралата на няколко километра северно оттук, за да поеме транзитния поток към Турция. Сега функционира като автомобилен сервиз и склад за строителни материали. Старият надпис ни подсказва, че е време за обед. |
|
Хайде да потърсим “пектопат”, казвам,  и ума ми се изпълва с представи за екзотични чудовища. Останалите за момент ме поглеждат неразбиращо, преди да се сетят, че чудноватата дума е английският изговор на българския надпис “pecтopaнт”. По-късно отдаваме почит пред паметника, който посетихме миналата година, а в самите покрайнини на града Л. прави снимки на високи жилищни блокове с причудлива конструкция. След тях следват постройки, които могат да се охарактеризират като типична комунистическа жилищна архитектура, в днешно време предоставени за жилища на ромите. Пред един от блоковете стои типична ромска каравана, но качена на трупчета, чиято външност подсказва, че от десетилетия не е влизала в съприкосновение с широките пътища.
|
