Застанал отново пред паметника си спомням, че Руско-турската война, родила българската национална независимост, поражда също и устойчивия термин за викторианската имперска войнственост и впоследствие отнасян за всеки сляп, шовинистически патриотизъм: джингоизъм. Произходът му се свързва с една строфа от кабаретна песен в подкрепа на намесата във войната. Стихчето върви така:
    Да се бием ний не щеме
    но ако се наложи, дявол да го вземе,
    имаме и кораби, и войници, и пари.
    С Мечката воювали сме и преди
    и като истински британци,
    Константинопол на руснаците не ще дадем.

Закотвяйки една военноморска ескадрила пред Константинопол с цел да брани Отоманската империя, британското правителство отправя символичен жест. Коментарът на руския посланик за ситуацията е лаконичен: “Британците ни предизвикват на дуел; избраното оръжие е рапири от петнадесет стъпки”.
Но стратегията дава резултат – от британска гледна точка.

Навън студената мъгла все още се стеле наоколо, но отвреме-навреме се разкъсва и се открива синьо небе. Точно толкова често се изсипват и краткотрайни проливни дъждове, придружени от силен вятър. Маршрутът до следващия паметник ни отвежда покрай няколко монументални скулптури, но погледът е непрестанно отправен нагоре към връх Бузлуджа. Стигаме го насред гръмотевична буря. Според надписа на патрулно-постовата бариера имаме на разположение малко повече от час. Колата се изкачва бавно нагоре, но едва извън нея може да се добие представа за действителния размер на паметника. Нашата малка (червена) кола направо се изгубва в необятното пространство на мемориала. Постройката представлява огромен, бетонен овал, издигнат върху фундамент с форма на скосен конус, сякаш плод на фантазията на капитан Немо, заседнал и изоставен като Ноев ковчег след отдръпването на водите на историята. Околовръст талията му има истински  ‘илюминатори’ с големината на самата сграда.