От едната й страна се издига кула, чиято височина видимо достига 70-80 метра, а върхът й е украсен с червена петолъчка. Б. казва, че навремето блестяла от слънцето, а според слуховете създателите й използвали естествени рубини. Всичко, което е останало от мита, е малко червена боя и парчета строшено червено стъкло под краката…

Пътят нагоре към паметника представлява широка каменна стълба, обрасла с треви, които са се слегнали от дъжда и вятъра. Когато се приближаваме, забелязваме, че надписите по фасадата са с изпопадали букви и че пост-комунистическите надписи и рисунки покриват голяма част от повърхността й на височината на човешка ръка. След като не биваме допуснати да влезем вътре от овързаната с верига врата, заобикаляме към кулата.

Б. смътно си спомня, че е влизала по времето на една училищна екскурзия.

Древните руини често заемат твърдо установено и почетно място в изграждането на националната идентичност и функцията им е да засвидетелстват историческа последователност, дори и в отрицателен смисъл: римляните са дошли и са си отишли, но ние сме все още тук. България е богато надарена с руини от този вид – тракийски могили  със златни предмети в тях, както и истински римски останки. Руините, за които говоря обаче, като цяло са опасни места, не само защото застрашават физическата безопасност. Физическата им преходност отразява като огледало ролята им на стрелка на кантара на социалната промяна – на противоположната страна на който са новите административни небостъргачи, курортните комплекси, търговските центрове, високоетажнитете монолитни блокове. Те са архитектурни стимули за преосмисляне на миналото и постоянно генерират тревожни мисли за естеството на траекторията към бъдещето. Това са отпадъците на историята, изхвърлени, отречени или сломени традиции, които са постоянно с нас под формата на размишления за мястото и времето, които обитаваме.

В миналото руините са изпълнявали множество функции от практическо естество, като например били източник на строителен материал за нуждите на съвремието: Рафаело написва писмо на папа Лъв Х, в което изразява недоволството си, че папата използва класически висококачествен бял мрамор за приготвяне на вар като спойващ материал в многобройните си архитектурни проекти. Понякога, какъвто е случаят с Колизеума до началото на 19 век, те се използвали като импровизирани търговски пространства и места за социално общуване.

Във визуалното изкуство от 15 и 16 век изобразяването на руини предоставяло алегорична основа за социално-политически коментари. Това, според Макариус, “сигнализира момента, в който художниците спират да твърдят, че единствено подражават на природата в смисъла на Аристотеловия мимезис и признават удоволствието от създаването на образи.” Същевременно там, където руините са представени като неразделна част от пейзажа и са съвсем точно възпроизведени, той открива “документален” заряд.