През епохата на Просвещението руините се превръщат в естетически обекти – обекти за размисъл в непрестанната борба с противоречиви човешки емоции, предизвикани от стихийни (и потенциално животозастрашаващи) природни явления: сурови и страховити планини, унищожение, причинено от бури, изригвания и пр. разруха. Тези явления не могло повече да бъдат задоволително обяснени с божествената намеса и това наложило преразглеждането на отношението на човека към тях. Руините, следователно, започнали да се схващат не само като възможност за размишления за пространството, но и възможност да се отчита промяната във времето в допълнение на очевидната им роля на архитектурни паметници на нашата собствена смъртност. Вероятно не е просто съвпадение това, че в епохата, когато никоя добре подредена градина не била напълно завършена без специално построена руина, и научните методи се развивали много бързо (изземвайки времето от ръцете Божии) Луи-Себастиан Мерсие (1740–1814) написва много преди индустриалната революция и преди научната фантастика книгата си “Спомени за 2500 година”, в която утопичната идея се случва не някъде другаде, а някога другаде,  вместо сред руините на Версай:  

“Пристигнах във Версай и подирих с поглед величавия дворец, откъдето бяха произлезли съдбите на много нации. Каква изненада! Не виждах нищо повече от  руини, зейнали стени и осакатени статуи; някои колонади, наполовина съборени, смътно напомняха  за древното си  великолепие. Докато стъпвах върху тези руини, зърнах един старец, седнал върху капитела на  колона. “Жалко! – рекох  му. Какво е сполетяло огромния дворец?”  – “Срути се”. – “Как?” – “Собствената му тежест го унищожи. Един човек, крайно високомерен, реши, че трябва да упражни насилие върху тукашната природа. Трупаше набързо градеж върху градеж;алчен да угоди на своенравната си воля, постоянно тормозеше  поданиците си; цялото богатство на нацията потъна  тук”…”

Тук за първи път в литературата е използвана идеята за бъдещи руини като декор на съвременен политически коментар (в този случай с пророчески измерения).

В Европа 19 век става свидетел на все по-бързото израстване на понятието национално културно наследство и на множенето на музеи, които, подобно на Британския музей, са открити в средата на 18 век. Фрагменти от местни исторически развалини се събират на едно място в така създадените обществени колекции, а в резултат на колониалната активност и съпътстващото разширяване на възможността за индивидуални пътешествия биват придобити късове древни останки от чужди земи, както за лични, така и за обществени цели (по законен или друг начин). Същевременно индустриалната революция набира скорост, като разтурва селското аграрно общество със сравнително строгото си социално разслоение и постепенно заема неговото място. През този период стремежът към запазване или реставриране на стари църковни сгради, както и на сградите (някога) принадлежали на аристокрацията, също може да се изтълкува като опит да се фокусира очевидна стабилност в постоянно изменчивото социално и икономическо състояние, публична демонстрация на 'запазената във вековете' приемственост.

Деветнайсти и двайсти векове също преживяват ескалираща комерсиализация и ‘музеизация’ на археологически останки не само като посещения, но и като сувенирна търговия с, примерно казано, умалени, масово произведени подобия от изкуствен камък, превърнали се в съществен елемент от туристическата индустрия по цял свят – от Атина до Ангор Ват.

Въпреки че досега разсъждавам предимно за големи архитектурни сгради, нашето пътуване (както и миналогодишното) обхваща и такива в частния, комуналния и промишления сектор. Неизползваемият плувен басейн, като онзи, който посетихме в Минерални бани, е честосрещан образ в произведенията на Джеймс Балард. Обикновено – като например в “Новини от слънцето” (1982); “Митове за близкото бъдеще” (1982), “Многоетажна сграда” (1975) или отчасти автобиографичната “Империя на слънцето” (1984) — той е използван в контекст, в който празни или наполовина пълни басейни внушават занемареност, разпадането на ‘нормалността’ или драматизират процеса на имплозия на социалните структури.