В романите и разказите си Балард също използва и руините като образност в по-общ смисъл, в ролята на това, което той нарича ‘археопсихично минало’, (“Здравей, Америка” (1981); “Удавеният свят” (1962). Тук те са метафори за духовни пътувания.

Промишлените руини като голямото предприятие, което видяхме на Черноморското крайбрежие южно от Приморско миналата година, са едновременно и дистопични пейзажи, и голи скелети, свидетели на сеизмични икономически събития. От самото си създаване едно производствено  предприятие винаги е представлявало строго контролирано, високо специализирано пространство и силно регулирано време. Проектирани изцяло към функционално оползотворяване на пространството, с производствена ефективност в добиването на желаните стоки и при висока степен на редовна експлоатация, производствените предприятия формират още стабилно ядро на структурирано социално взаимодействие. В състояние на нарушена функция те са израз на неуспех – личен, исторически, икономически – и счупените им прозорци, откачените врати, олющената боя и гълъбите,  пърхащи в празните помещения, се схващат като заплашителна пустота от повечето хора, чиято будна съвест осъзнава крехкостта на икономическите и социалните структури, приемани дотогава като неизменна даденост. Производството се премества на друго място, оставяйки след себе си прозрението, че успехът на един човек често пъти означава разрушаване на ‘традиционния’ бит на предишното поколение. В много западноевропейски градове руините предоставят “свободно пространство” за растения, животни и хора, особено за младите и бездомните. Със засилването на контрола върху обществените пространства – инсталирането на все повече наблюдателни камери, превръщането на магазините по главните търговски улици в частни охранявани молове, както и законът, забраняващ “шляенето” (Самира Каваш го нарича “неспирното движение на бездомните”) — руините могат да предоставят подслон както в буквалния, така и в преносния смисъл на думата.

Застанал сега тук, с поглед отправен към този монументален паметник на една система, която все още е в процес на преоткриавне на мястото си  в историята, ми идва на ума странен контраст: сравнителното бързо и лесно историцизиране на нападението на Световния търговски център. Три седмици след събитието уредниците на повече от тридесет американски музеи (включително Института “Смитсониън”) уреждат среща помежду си. Първа точка в дневния ред е дискусия по това кои артефакти да бъдат спасени от развалините, които да документират историята на събитията от 11 септември. Експозицията “11 септември: Свидетел на историята”  се открива в “Смитсониън” за първата годишнина, обикаля из страната в продължение на три години и едва през 2006 г. е закрита. Разглеждайки колекцията онлайн, добивам усещането, че тук не става въпрос за контекстуално документирана история, колкото за обезпечаване присъствието на историята в националното съзнание с подходящото настроение, демонстрирано в иконите и патриотичните маркери.

Оставаме за малко под кулата с червената звезда, която с това си местоположение сигурно е най-големият слънчев часовник в света, макар че днес не хвърля сянка заради гъстите облаци, които ръсят дъжд върху нас. Тъкмо завършваме пълната обиколка на паметника и забелязвам счупен прозорец на ниво на коляното. Освен това откривам, че е възможно да се спусна върху бетонната площадка на стълбище, посипана с най-различни отломки. Изчаквам за момент, ослушвам се да чуя вятъра и други послания откъм вътрешността на сградата – скърцащите, тракащи и стържещи звуци  на съживените от вятъра отломки и животните, обитаващи опустялата постройка.