Отначало слизам в просторно, но тъмно и влажно предверие. Точно отсреща има друга стълба, двойник на тази, по която току-що съм се спуснал. Тръгвам по нея. Движа се в тъмното близо до стената, а ръцете ми напипват декоративно грапавата повърхност и някаква кишава маса от мазилка, нечистотия и остатъците от червена материя, покривала някога долната страна на откритото стълбище под мен. Изведнъж разбирам, че вече съм напуснал коридора и влизам в огромна зала – катедрала на една отминала култура. Някои от плоскостите на тавана са изпопадали на пода и откриват скелетната конструкция. Други, полузакрепени на местата си, се полюляват и потракват от вятъра. Външният корпус на покрива също е пробит на места и пропуска слаба светлина откъм сивото и бързо смрачаващото се небе. В тай-високата точка на купола емблематичните сърп и чук в червено и златно са пощадени от времето по случайна прищявка на историята. Размерите са изумителни и почти си представям какво е усещането при влизането в гробницата на фараон, въпреки че крадците на гробници са отнесли всичко освен стенописите. Този монумент обаче, този амфитеатър, който сега обхождам, е бил открит, закрит и захвърлен като непотребен в период от 10 години. Навсякъде наоколо има мозайки, тематично свързани с националния и международния комунизъм. Някои от лицата са изцяло обезобразени и от тях са останали само призрачни очертания. Други просто се ронят. Всички стени са покрити с мозайки с инкрустирани медночервени и златисти камъчета. След два неуспешни опита да фотографирам сърпа и чука, заставам точно под него, протягам ръце нагоре и натискам копчето. Получилата се светкавица успява малко да освети емблемата.

Изведнъж отново съм обзет от чувството за време, часовникът ми показва, че ни остават само двадесет минути до спускането на бариерата на пътя, ако се приеме, че все още някой я охранява. Навън вятърът продължава да духа и дъждът плющи с всичка сила. Затичвам се надолу по стълбите, широки около метър и осемдесет. Успяваме да стигнем бариерата преди обявения час за затваряне. Показвам снимките на останалите и единодушно решаваме да дойдем отново при по-добро и повече време на разположение.