Интересното е това, че в една сцена във филмовата версия жълтият павиран път и червеният павиран път водят заедно до Изумрудения град по обща спирала.

След като приключвам с инвентаризацията на фактите, стереотипите и остарялата информация, се заемам да разлиствам пътеводителя, оставен в хотелската стая. Сред обичайната туристическа информация две бележки на една и съща страница привличат вниманието ми. Първата е озаглавена ‘рециклиране’: “Най-после е положено усилие за запознаване на българите с процеса на рециклиране ... контейнери за стъкло, пластмаса и хартия ... Стари дрехи и метални отпадъци могат да се оставят до кофите, откъдето обикновено биват прибирани от ромите”. Другата е по-близка до “Маската на Димитриус”: “Всеобщо възприетото мнение е, че ако сте в ресторант и някой влезе в компанията на четирима бодигарда, мястото не е безопасно. Обикновено е най-добре да се избягват заведения, посещавани от ‘дебели вратове’ ...”. Нямам време да се замисля за последиците, защото Л. казва: “Дъждът спря. Можем вече да излизем.” И затваря своя пътеводител. Разходката покрай художественото училище, където наслоенията от налепените един върху друг афиши по уличните стълбове са достигнали такива пропорции, че биха представлявали предмет за сериозни културни и археологически изследвания при отделянето на пластовете, ни отвежда по улици, по които има локви, отразяващи крайречни дървета и сгради. “Какви асоциации правиш с България?” – питам аз.
“Монаси, теглени нагоре по стръмна скала в кошове. Водиха ни да видим такъв манастир от летния лагер. Разказах за него на Б. Тя ми каза, че според българските ученици, моят лагер е бил най-добрият. Всички деца искали да летуват в него заради чужденците. Но доколкото си спомням, беше невъзможно да разговаряме с българите заради езиковата бариера.
Другото е снимката с мечката, онази с войника, която ти показах. Открих я на един битпазар, след като научих от Б., че Бриджит Бардо е дарила много пари за спасяването на танцуващите мечки от ромите.