Подозирам обаче, че някои елементи са останали почти непроменени. Това означава, че решението да стане член на Европейския съюз е политически ангажимент и радикална пренагласа с дългосрочни последици, не на последно място сред които е натискът за спазване на поведенческите норми по отношение на малцинствата.

От друга страна, решението на България да изпрати военни части в Ирак като част от ‘съюзничеството‘ си със САЩ, след което да редуцира мисията си до една трета и да я определи като невоенна подкрепа изпраща смесено послание – към Русия, САЩ и вероятно към Европейския съюз – като говори на език, който не се диктува единствено от вътрешната политика.

Снощи прочетох първата глава и малко от книгата на Тодорова и все още се мъча да се ориентирам в тънкостите на многообразните опити да се приложи тълкуванието на Ориентализма от Саид към Балканите и по-точно към Балканизма. Според моето разбиране, основният постулат на Ориентализма има връзка с факта, че представата на Запада за Ориента е теория на  Западната култура, основаваща се на колониална мощ и намерила изражение и подкрепа в една академична дисциплина с дълга история. Това означава, че не става въпрос за географска, а за вътрешна, психологична територия. На това така очертано пространство с конкретни хора, култури и политически структури се приписват определени епитети и манталитет – например, противопоставя се необузданата на сдържната страст към удоволствия, ирационалното на рационалното, жестокостта на справедливото наказание, недисциплинираността на дисциплината, деспотичните на свободолюбивите и т.н. до откровени расистки обиди – за които се говори, че са локализирани във въображаемия Ориент. Обозначават ги като коренно различни от Оксидента. Квалификацията “другост” е станала част от Западната идентичност, косвено или по силата на налагане.  С други думи, имаме работа с това, което Саид нарича “системи за репрезентация”, а не с “обективно” познание.  

Тодорова кръстосва шпаги с множество автори, опитващи се да пренесат модела на Ориентализма директно върху явлението Балканизъм, като смята това за неуместно по ред причини, включително поради факта, че тази територия никога не е била колониално владение в западноевропейския смисъл. Преди всичко е била подчинена на Отоманската импирия или Хабсбургската империя, които имат повече общо с Римската империя, отколкото, да кажем, с британското или френската експанзия на колониална власт.

Другата страна на въпроса засяга ерудицията. На фона на традицията да се пише за Ориента, датираща от 18 век насам, от вчерашното справка с Амазон / Гугъл на книги за Балканите като цяло и за България в частност открих куп туристически пътеводители и множество творби за широката читателска публика, обясняващи ‘текущата‘ Балканска криза / война / революция, според това кое е било актуално по времето, когато книгата е била публикувана. Защото като определящ за Балканизма елемент очакването е за война и вълнения, приписвани на “балканския манталитет” или някоя заплетена политическа интрига, която мистериозно граничи с необяснимото (за страничния наблюдател).