Иронията се състои в това, че с декларирането на силния си интерес към културата, повечето комунистически държави пораждат широк, самоорганизационен културен ангажимент, а така и една сфера, в която спорните въпроси могат да се изследват вън или вътре в системата, в зависимост от избраната стратегия.

В тази занемарена сграда някога имало малка театрална зала, която по-късно се използвала и като киносалон. Имала е и помещения и за други дейности.

Влизам през задния вход и за първи път добивам представа за зрителския салон. Много от седалките са все още на местата си, но някои са струпани безразборно, сякаш в недоумение накъде да се обърнат. Един роял в дъното на залата е полегнал настрани, сякаш се опитва да се скрие в избата под него. Конзолите на сценичното осветление все още упорито се държат върху стените, въпреки че самите осветителни тела отдавна са изчезнали. Вървя от залата към фоайето с билетната каса и попадам на маса, която изглежда така сякаш хората, седяли около нея, току що са станали. Струпаните на купчина вестници обаче са от края на осемдесетте години. Мантата на касиерката все още виси на закачалка в съседно помещение. На стената е поставен плакет с призрачен образ на Ленин. Долу в избата има театрални декори – на един от тях се виждат двамата монаси, създали кирилицата. На горния етаж срещу входа са били канцеларии и изложбена зала, в която последната експозиция е все още там, леко пострадала от огън и дъжд. Оттук има вход и към балкона на киносалона. Тук-там по стените се виждат надписи, сред които на най-видно място стои призив на Васил Левски, революционен герой от българското национално-освободително движение от 19 век. Основава множество  местни революционни комитети, които продължават да действат дори и след като той бива заловен, съден и обесен от турските власти пет години преди България да възвърне независимостта си в Руско-турската война.